Социалните мрежи, които убиха социалния ни живот

Аня Петрова

Помните ли онази прелестна петък вечер? Излязохте с приятели, някак си всички си бяха забравили телефоните, но пък за сметка на това никога не бяхте говорили толкова много и за толкова различни неща. Нямаше дисплеи, които постоянно светят или онзи, изкъртващ ушите ми звук от Вайбър. Помните ли, защото много бих се радвала някой да ми разкаже за подобна вечер, че на мен ми звучи като мит вече.
СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ МИ УБИХА СОЦИАЛНИЯ ЖИВОТ. Главните букви са, за да покажат емоционалното ми отношение към проблема. Излизаме компания от пет човека, трима си стоят нонстоп на телефоните и цъкат. Някога пробвали ли сте се да прекъснете човек, който си пише във Фейсбук с някой друг? О, непременно трябва да го пробвате. Ако е с тъчскрийн, което е на 99.9% вероятно, просто си плъзгайте пръста по дисплея докато телефонът не блокира и на горкия човек не му се наложи да комуникира с вас. Друг метод е да им задавате постоянно въпроси, на които да отговарят с „да” и „не”. Най-често са толкова хипнотизирани от светлинките и известията си, че за тях всичко е „да”. Така получих обещание от един познат, че ще ми купи кола, но да видим кога. Моят личен фаворит от всички методи е да си взема телефона и да пиша на дадения човек във Фейсбук, че не е особено учтиво да стои срещу мен и от половин час да не съм му виждала лицето. Тогава чак се осъзнават, поглеждат ме, усмихват се, водим разговор пет минути, който ги навежда на някаква странична тема и БАМ – поглеждат си телефона, за да проверят нещо. Честно казано подобно отношение ми проваля вечерта, деня, седмицата, месеца, че дори и цялата година. Селфитата, Господи, някой да помогне и тук.
Дядо, ти правил ли си "селфи"? – С елфи не съм, синко, само с едно джудже и с оня вампир баба ти…
Ето за това говоря. Ситуация: Някой ден детенцето ви набарва селфитата и пита кога/защо/как са правени. Ще можете ли да отговорите? „С пуловер съм, явно е било студено. Пия текила, значи е било студентските години”. И така бавно и плавно по пътя на логиката ще се сетите всичко за тази снимка. Защото е като всички останали. Една поредица от селфита, в която разликата е просто ъгълът на снимане. Защо ли? Ми и тук е ей така, да има. Разбирам, че животът ви ще се преобърне на n-брой градуси ако не си качите селфи от леглото сутрин/ докато си миете зъбите/ в колата ви, която е по-стара и от вас и ако питате мен по-добре я крийте от хората/на работа/на вечеря/ с първата чаша вино за деня/като сте на кафе с приятел – нужно ли е изобщо да продължавам ?
Фацебук – любимото ми място на тази земя. Няма друг начин да проследиш целия живот на даден човек. Защото ако стоя и те гледам през прозореца вечер без твое разрешение ще бъде престъпление, но няма проблем да следя целия ти живот. Наскоро някой ми каза нещо за лично пространство в интернет. Те дори думите съчетани по подобен начин звучат глупаво в едно изречение, а камо ли да очакваш нещо подобно от Бог Интернет. Пишеш на древния латински (вместо латиница. Ако не знаете е често срещана грешка из мрежата). Пускаш си голи снимки с цитати от Криско и се молиш от Закрила на децата да не те видят, защото очевадно 14-годишните не би трябвало да се снимат по този начин. Тоя е раят на педофилите, казвам ви. Това е и раят на всеки манипулиращ човек. Дори по новините започна да се говори какво си били постнали по празниците политиците като статус. По новините! По национална телевизия! Защо никой не прави сензация от моите статуси? Сега се почувствах пренебрегната. Както и когато нямах Фейсбук в продължение на два месеца и след като си върнах профила пак всички ми писаха колко много съм им липсвала и кога ще се видим. Част от тези хора живеят на моята улица или дори в моя блок. Не, ние пак сме онзи страх, който имах от Бредбъри. Всички да си вземат екраните и да пишат/звъннат на „семейството си” да го видят. Онази он-лайн фамилия, която те очаква да коментираш, лайкваш, постваш и споделяш. Животът ви е само на едно харесване разстояние! Може с един клик да се докоснете до мислите на най-големите звезди като Слънцето, Сириус, Антарес и прочие, и прочие.
Хората са се сраснали с технологията си. Както казват, най-големият страх на моето поколение е да няма уай-фай или да ти пада батерията на телефона. Наскоро ми се случи едни дечурлига на по 15 да ми галят телефона, защото имал копчета и усещането било странно. Добре де, бях на 15 сравнително скоро, а телефонът ми беше единствено, за да давам отчети на майка ми къде се намирам и кога ще се прибера. Сестра ми дори нямаше телефон като беше на 15 и животът й беше прелестен. Малко й завиждам за това. Градината до блока е тревясала, а преди там всеки божи ден се играеше футбол. Плочките са си сиви, а децата, които трябва да ги изрисуват са си у тях и пишат поредния статус за това колко им е скучен животът. Можем ли ние като едни съвестни граждани да направим нещо по въпроса? Не. Единствено можем да се молим да има крах в системата, която да елиминира всякакъв вид социална мрежа, но това е почти толкова вероятно, колкото хората пред мен да си вдигнат погледа от телефона и да проведа нормален разговор с тях.
П.п. Посвещавам този текст на теб, човече. Вдигни си очите от екрана и се усмихни на събеседника си.